Неперфектното начало на перфектната почивка ( част 2 по неволя )

И те така. Мина нова година и пак на планина. Редовната линия на 'ники експрес'  София-Мальовица ... 

 И както се казва в една поговорка "ако искаш да разсмееш господ кажи му, че имаш планове", което ме навежда на мисълта , че той доста се е посмял. Вероятно, без да знам, съм назначен за нещо като придворен шут, и живея шУтландия.

 И така. Пристигам в Самоков по разписание от където не потегли никакъв транспорт в посока на Планинската школа.

 След порядъчно закъснение, започвам да разпитвам и стигам до фирмата 'Експресбус транс' ООД, които обслужват линията.

 От там няма никакво обяснение за закъснението, никакво решение ( въпреки че им предложих няколко , които бяха надлежно отхвърлени с 'аммм нем, ни мойм'  ) и никакво предупреждение за чакащите пътници. Съдействието от автогарата   ( които са връзката м/у фирмата и клиента и трябва да поемат подобни случаи ) се свеждаше до -> ' отиди да питаш в онова кафе , дали там някой не ги знае ...'.Вероятно съща лелка която не си върши работата и се чуди как да се скатае, всяка вечер мрънка в колко скапана държава живее и как нищо не работи .... 

 И те така.

Спирам с досадният увод бликащ от негативизъм.

Ето и интересната част. 

1) Ден първи:

Напълно в духът на гореспоменатата поговорка ( относно плановете ).  Нещата приемат своят не до там епичен обрат.

Чуденето ми на къде да хвана спира много бързо при вида на транспорт по сока Боровец. 

Звъннах на приятели да ги светна по въпроса " идвам в Боровец ".

И отидох. Бях решил, че мисленето  е вредно и по същата логика взех решението да се кача на Мусала. Ей го де е!

За колко ще си го изкоцукам ( в случай, че на някой му е интересно ... 4 часа качване и слизане ) ....

Щракнах малко снимки в подножието. Някъде около хижа Мусала застигнах двучленен клъстър от приятели, тръгнали нагоре със ски ... поздравихме се и си продължихме по пътят ...

Изкоцуках го и тоя връх. Хубаво зимно соло към българският първенец. Ако искате да си представите гледката от върха. Ще ви трябва само празен лист и много силен вентилатор ... нищо се не видеше от горе, :-)

Пързаляше се, въжетата бяха хубавичко замръзнали. Аве едно такова, нито за котки нито за без котки ... много мразя така.

На слизане сериозно се замислих дали да не поема от там в посока х. 'Чакър войвода', но ме посъветваха да не го правя.... 

До колкото се познавам , това нямаше да е достатъчно ако не се бях уверил сам. Пътеката си беше лавинарник.

Малко ме хвана яд, че дундурках 65+15 литрова раница без дори да бръкна в нея. Само правителството ни е по лишено от смисъл от това.

На слизане се зарекох да не ям докато не сляза съвсем в изходната си позиция. Не бях ял от миналата година ( 2-ри ден ) и ако седнех, нямаше да стана поне 2 часа.

Изкоцуках си до кабинковият лифт и си слязох до курортният комплекс. 

 Там 'по препоръки отново от приятели' се ориентирах в посока на една малка кръчмичка 'Ресми', вероятно добре позната на местните.

 Пръскаше се по шевовете, но собственикът - Ресми, ме настани на масата на хора, които нямаха нищо против да споделят едното си свободно местенце. Поговорихме си. Оказа се, че имаме и общи познати. 

 Пак със съдействието на приятели си уредих и спане ( в една от къщичките на Ресми ) .... Горещо ги препоръчвам. 

 Отношението : цена/качество/обслужване е страхотно. Мани цената и качеството... както ме посъветваха така си и беше ( ако искашчовешко отношение отиди там )   Още от кръчмата те посрещат едни усмихнати хора. А самият собственик е доста колоритна личност, за който няма да пиша, просто защото ще е по дълго от самият ми разказ.

2) Ден Втори:

 От събуждането си знаех, че в този ден ще отида до Чакъра. Мисълта, че предният ден не отидох не ми даваше мира.

 Станах, хапнах и потеглих. С още един човек вървяхме на ( предполагам ) константно разстояние. Този път не направих глупостта да си взема раницата. Тръгнах само с вода и нож и за няма и 2 часа стигнах от пункта на БЧК ( на пистите в Боровец ) до хижата.  Там разбирасе, познати физиономии. Хижярят черпи с чай и винце. Мен ме домързя и реших, че ми се слиза по тъмно. Отдавна не бях слизал на лунна светлина. И те така, някъде около 5 часа си метнах горнището върху тениската и си го изкоцуках до долу. Това ми е любимото време за вървене в планината.Зимана вечер на пълна луна. 

 Ааааа да. Без малко да забравя. Куцукването изчезваше щом натоварих прилично краката ... в планински сняг това не е особено трудно :) 

 Същата вечер отседнах в дуга къща, която беше усвободена същият ден от други мои познати, които бяха така добри да предложат да я използвам след като си тръгнат. 

3) Ден трети. 

Денят в който трябва да се прибирам, защото утре съм на работа. 

Мислех да се излежавам , но реших да наваксам с неумението си да карам сноуборд .... и така си наваксаааах , че ми иде да си пожелая обща упойка. 

Наех си дъска и обувки и си взех карта за лифта. Качих се на майната си на някаква писта ( от горната станция на лифта ) 

която определено не беше като за първо каране  ... тогава си дадох сметка, че съм едно тъпо и откачено к***ле . 

И се пуснах, после минах на някаква която пресича пистите, докато не се нахендрих на някаква друга стръмна писта .... 

И те там, на пътят ми се изпречи инструктур с начинаещ. Кажете ми кой нормален човек ще застане пред безконтролно препускащ по пистата снаряд.  Този път нямаше като предният 'Земя, небе, земя, небе' .... имаше само 'Упс, Земя и черен екран'.

След кратко безктронтолно влачене по склона отново бях в неестествена за човешкото тяло поза, но този път с бонус. Не можех да дишам, и имах зверско главоболие.

Можеби щях да се панирам ако не се бях сетил, че чувството е познато. Адреналина спадна, паниката изчезна. Същото изпитвах и като си бях счупил ребро ... и то не веднъж а цели 2 пъти. След първите глъдки въздух си помислих, че всичко е наред, но някак ми се струваше, че да плюеш кръв не е признак на цветущо здраве. Поседях си , докато се самоубедя, че трябва да сляза до долу. Прескочих и тази психологическа бариера и яхнах ( ако безконтролното  ми лакатушене се брои за такова ) дъската .... криво - ляво слязох.

 И какво направих после според вас ... ( ако изобщо някой го чете ).

  Качих се отново за бис.  

 Този път беше по добре. Бях като развален локомотив, падах, ставах, водещият ми крак ( десен ) е с прясна трамва от усукване на коляното, а дишането си го усещах като пробита гайда. Само леко повдигнатото дясно рамо издаваше, че около него нещо не е наред ( но така не ме болеше като дишах ).  Мир не ми даваше мисълта 'русские не сдаются' която казах докато се редях на лифта зад едно малко момиченце с яке с надпис 'россия - олимпийский отбор' ... което се обърна и се усмихна докато е превеждах на човека до мен.  Просто нямах моралното право да не се пусна отново.

Този път спускането беше прилично ... малко си изкълчих палеца при едно по-леко падане но това е по скоро като разсейващ шум на фона на всичко останало.

.... след всичката тая какафония, се бприбрах , изкъпах и седнах пред компа да си оставя бележката която в момента пиша. 

За да си напомням правилото, да не нарушавам правилото за автобуса, или по скоро да го допълня ( но това е една друга, ужасно дълга история на над 10 години ).

  Това беше дно подобаващо завръщане по планините след болезнената 2 годишна пауза ( прекъсната с 1-2 нищожно слаби излизания ) 

Ако някой е стигнал до тук  с четенето, ще го помоля отново да прочете първите няколко реда (4-5) ... и да се посмее вместо мене, ащото мен малко ме боли като се смея в момента.

П.С. За хората които ще открият всички правописни, стилистични и т.н. грешки. Извинявайте, ама в момента не ми е до редакция... квото такова.

 В тази история умишлено са изпуснати имената и описанията на други хора. Те си знаят кои са. Спасибо ;)